Краят на наратива

Интригата е ясна: патетичното изявление на Койчев (в автобиографията му), че със строежа на съдебната палата е „турил точка“ на своята кариера и запазеният чертеж за вилата на Елисавета Минкова от 1935 г. Материалните свидетелства са оскъдни - две хелиографски копия и няколко фотографии – но обстоятелствата са известни: биографичните елементи за двете имена през 20те и 30те години от миналия век; към съвпадението по време се добавят и пространствените еднаквости – Чамкория, Княжево. От всичко това се получава една доста спекулативна реконструкция, но именно този неин характер я прави (може би) интересна.

Това, разказано в 5 стр.pdf с картинки е т_у_к.

Софийските къщи на Койчев

В своята работа „Софийските Жилищни сгради на арх. Пенчо Койчев“ арх. Върбанова отбелязва, че от неговото наследство жилищното строителство е „слабо проучено“ и това е (донякъде) обяснимо, когато се знае за множеството видни обществени сгради, които са проектирани и реализирани с негово участие. “Проследявайки неговия творчески път по години, прави впечатление, че проектирането и строителството на жилищните му сгради съвпада с кратките периоди, когато той работи като архитект на свободна практика. Винаги заемал важни ръководни постове по министерства, може би това са били периоди на негови творчески отпуски и пълноценно отдаване на удоволствието да проектираш.“ пише тя с предпазлив патос. Хубаво би било това да е вярно, особено когато се помни неприятния край на бляскавата му кариера.
В статията са разгледани 4 постройки, но любопитството скоро намира един по-пълен списък от 8 локации в биографическа справка, писана от неговия син Борис Койчев. Така сумарно броят на упоменавани софийски сгради стига до 9, а към тях могат да бъдат прибавени още 2, коментирани в двутомника на Мелнишка.

Остава, разбира се, още една, заради която тръгна този блог. Минкови имат вила в Чамкория, където в годините преди Първата световна война пребивават при почивките си в страната и където се раждат децата им. В периода 1911-4 Койчев работи там по разширяването на Царска Бистрица. Едва ли звучи екстравагантно преположение, че там те са могли да се запознаят и по-късно, в София, да договорят преустройването на къща.

Бележки
Гугъл предоставя чудесни съвременни изгледи от всички адреси (но на Македония сградата я няма); книги и др. могат да са с по-ранни дати, т.е. с някаква допълнителна историческа значимост.
[БK] Борис Койчев цит. по Борисов Б., Българският архитект, националромантикът, Пенчо Койчев, в "140 г. от рождението на П.Койчев", издание на И-т за изследване на изкуствата, БАН, 2016, с. 55-6
[BB] Върбанова В., Софийските жилищни сгради на арх. П. Койчев, Е-бюлетин на Музей за История на София, 2016, бр.1, с. 51-7. = "140 г. от рождението на П.Койчев", издание на И-т за изследване на изкуствата, БАН, 2016, с. 165-83 [pdf]
[M1, M2] Мелнишка M., Геров А., Къщите говорят. София: НБУ, 2019; Къщите още говорят. София: НБУ, 2019

Къщата на Преводачите?

Не e трудно да се установи, че първите собственици на къщата, Елисавета и Константин Минкови, са превеждали книги, от български на английски, всеки по една, издадени с интервал от 30г. Но е това е само детайл от една справка, част от далеч по обхватна история: в следващите четири поколения наследниците (и сватовете покрай тях) са продължавали да превеждат.

Константин Минков превежда книгата на И. Е. Гешов "Балканският съюз" (Gueshoff I. E., The Balkan League London: John Murray, 1915). Школуван в Робер Колеж, той порядъчно научава и френски и английски, а при престоя си в двете страни успешно ги усъвършенства. Още докато е в Париж, където в налото на миналия век е подготвял докторантура, обсъжда с английската си годеница превод на една френска юридическа книга. От своя страна тя е отлично е знаела немски, - дотам че става докторантка на Вилхелм Брауне, - но също и достатъчно френски; нейната сестра, Елен Гарет, става известна в родината им като преводачка на Балзак. През годините на Първата световна война, докато Минкови са в Холандия, Елисавета работи над академичното издание на Souterliedekens (Псалми), така както са известни там на съответния език през 16в. По-късно работи за Дойче Архив, а след края на Втората световна война министерството на пропагандата издава на английски нейни преводи на български народни песни (Bulgarian folksongs. Ministry of Propaganda, National Culture Dept., Sofia 1945).
Единственият им син завършва класическа филология и като Хумболтов стипендиант в Берлин издава дисертационния си труд Die Bedeutungsentwicklung der ags. Ausdrücke für 'Kraft' und 'Macht'. В годините след войната прави английски преводи на стихотворения от Христо Ботев; но университетската му кариера го издига над преводачеството и той главно редактира чужди преводи, и то когато не пише собствените си книги, монографии служили за учебни помагала в течение на дестилетия. В Берлин той се е запознал с бъдещата си съпруга, която е следвала в Париж германистика. Тя така и не се дипломира, а прекарва живота си в преводи от и на немски, преди всичко монографии за българска история и изкуство, които София Прес издава през годините. От двете им дъщери, едната става германистка, преподава на различни места, участва в писането на учебници по немски, и най-вече, от 60те г. нататък, работи като преводач на живо, доходоносно и анонимно занятие, но удавено по късно от разпространението на английския. Редките поръчки за немски превод и оставят достатъчно време да преведе на български няколко книги. Другата, нейната сестра, завършва право и работи във външнотърговската система с френски и английски. При служебен престой в Париж през 60те г., тя (както и цялото й семейство) усъвършенства владеенето на езика и от началото на 70те прави множество преводи за т.н. „ведомствени бюлетини“, също квазианонимна дейност с нелошо заплащане. Превежда и няколко театрални пиеси, поставяни на български сцени. Тази дейност е повече или по-малко семеен бизнес, доколкото нейният съпруг (а по-късно и големият й син) също прави преводи. Освен за театъра, той работи и за видео бизнеса като превежда субтитри на български. В негов превод излизат само няколко книги, тъй като в късните си години той се заема с издаванео на собствени монографии.
Дъщерята германистка е омъжена за утвърден преводач на немска художествена литература, но тяхната единствена дъщеря се занимава с история на изкуството и превежда на английски само собствените си работи. Нейният син обаче завършва френска филология и преподава в същата катедра; от рано започва да превежда художествена литература, така че вече има в своя актив повече от дузина книги, и, отделно, две свои, авторски.
Че къщата е пълна, от мазето до тавана и по стълбите, с книги на разни езици няма учуди никого.

Малко кино

В средата на 90-те години в къщата е заснет епизод от „Дневникът на един луд“, филм режисиран и изигран главно от Мариус Куркински, който излиза през 1996г. Вратата, с чието отваряне започва сцената след 0:29:00 е на южната стая от горния етаж. Освен нея разпознаваема е и мебелировката в стаята, включително една картина, която виси на северната стена (до вратата).

Къщата на Койчев/Минкови преди 99 г.

Графика: 20 х 15 см., картон, молив, датирана, без подпис.

Константин К. Минков в Спомените на Дечко Караджов

Спомени на Дечко Караджов,
началник на apxивaтa и пазител нa тaйнaтa apxивa при Министерството на външните работи и на изповеданията (1927–1930)

peд. Милена Toдopaкoвa

Министерството ни имаше в лицето на главния секретар [Koнстантин] Минков една безспорно талантлива и надарена личност. Със своите познания и подготовка той би правил чест на всяко министерство на външните работи. Той бе силен диалектик, умееше да види слабото място на всяка теза, притежаваше хумор, бе с всестранни интереси, образован, интересен. Той страдаше обаче от това, което французите наричат esprit de contradiction — дух на противоречие. Липсваше му умението да организира и да се освобождава от дреболиите. Склонен да централизира по натура, той нямаше и вяра в своите подчинени: той съсредоточаваше всичко в себе си и при себе си. Той имаше нужда от шеф на секретариат или кабинет, но такива не съществуваха в нашата остаряла ембрионална организация. Извънредно работлив, той вършеше много работи, които можеше да бъдат възложени на сътрудниците му, като им дава необходимите директиви и напътствия. Години наред без почивка, той страдаше вече от преумора, от много високо кръвно налягане, от разнебитени нерви. Страстен пушач, той, след като бе заплашен от лекарите, преустанови да пуши изведнъж и, склонен да вижда нещата откъм количествената им страна, казваше: «Аз съм живял тридесет години в заблуждение, че не мога да се откажа от едно никакво си удоволствие — пушенето». Най-после, когато му бе дадена отпуска, за да се лекува в Наухайм, където изглежда е бил подложен на драстично третиране, бе вече твърде късно. Един ден едва след завръщането си от Германия той почина едва петдесет и четири годишен. Това бе една незаменима загуба за министерството.

Една Незаменима Загуба
Този кратък пасаж от писанията на Дечко Караджов впечатлява като особено успешен пример за безобразно лош стил, при все че ежедневно съвременните медии предлагат забележителни постижения в този род. Трагическият патос е несъмнен и достатъчно ясно се вижда, как труизми и недомислия се трупат до кулминацията им в „една незаменима загуба“.
Очевидно „загуба“ е валоризиран субстантив, който естествено ограничава негативните квалификации: „катастрофална“, потресаваща, „трагична“ и пр. са прилагателните които безпроблемно стоят до нея. „Незаменима“ обаче носи стойност също както „незабравим“, „неповторим“ „изключителен“. Така че оксиморонът е готов – една очарователна загуба или поне прекрасна.
Поантата не бива да крие предшествалите я текстуални сръчности.
„Tой би правил чест на всяко министерство на външните работи“: глаголът го третира сякаш като деятел, макар идиомът да казва друго, а пък уточнението за вида министерство налага и някаква рестрикция. Единствено осведоменост за биографията на автора оправдава фразата: Дечко Караджов е изучавал практиката по опазване на тайни в такива министерства при командировки в чужбина. Във формулировката „Той бе силен диалектик, умееше да види слабото място“ обаче антитетиката е безупречна. Съвсем не както прилагателните в „нашата остаряла ембрионална организация“. Щом е казал „аз съм живял тридесет години в заблуждения“, значи човекът е бил „склонен да вижда нещата откъм количествената им страна“. Изобщо, след „години наред“ той „страдаше вече“ от ред проблеми - наречието потвърждава логиката. „Драстично третиране“- стига да отгатне за какво лечение иде реч, редактор би се изкушил да промени двойката чуждици, още повече когато от самото начало „пазител на тайната“ напомня за духа на прочутата „драсни-пални клечица“. „Един ден едва“ фонетически клони към нонсанс, а същото „едва“ се повтаря към края на фразата пред числителното петдесет и четири.
*
Публикуваният текст, разбира се, е документ и се дава тел-кел, без намеса. Но видимо текстът на Дечко Караджов въплъщава някаква представа за литературност и най-близкото й окачествяване навярно е „чиновническа“. Годините писане на делови бележки, доклади и пр. утилитарни текстове са създали негативно фантазъм за изящна проза.

Няколкото архитекти

Къщата крaй София, която Елисавета Минкова купува, в днешнте очи едва ли изглежда привлекателно:

В югоизточния ъгъл е оформено нещо като кула, една причудлива конструкция, която още първата реконструкция премахва, заменяйки я с тераса. В действителност преки свидетелства, че от самото начало преустройствата са дело на арх. Койчев липсват, а запазените чертежи с негов подпис са от един втори етап, пpeз 30тe. Че стоящата днес сграда би била дело на трима, а не двама строители - първоначалният и Койчев – представлява по-скоро една логическа възможност, отколкото правдоподобна хипотеза, но пък историците не бива да са непредпазливи.