Константин К. Минков в Спомените на Дечко Караджов

Спомени на Дечко Караджов,
началник на apxивaтa и пазител нa тaйнaтa apxивa при Министерството на външните работи и на изповеданията (1927–1930)

peд. Милена Toдopaкoвa

Министерството ни имаше в лицето на главния секретар [Koнстантин] Минков една безспорно талантлива и надарена личност. Със своите познания и подготовка той би правил чест на всяко министерство на външните работи. Той бе силен диалектик, умееше да види слабото място на всяка теза, притежаваше хумор, бе с всестранни интереси, образован, интересен. Той страдаше обаче от това, което французите наричат esprit de contradiction — дух на противоречие. Липсваше му умението да организира и да се освобождава от дреболиите. Склонен да централизира по натура, той нямаше и вяра в своите подчинени: той съсредоточаваше всичко в себе си и при себе си. Той имаше нужда от шеф на секретариат или кабинет, но такива не съществуваха в нашата остаряла ембрионална организация. Извънредно работлив, той вършеше много работи, които можеше да бъдат възложени на сътрудниците му, като им дава необходимите директиви и напътствия. Години наред без почивка, той страдаше вече от преумора, от много високо кръвно налягане, от разнебитени нерви. Страстен пушач, той, след като бе заплашен от лекарите, преустанови да пуши изведнъж и, склонен да вижда нещата откъм количествената им страна, казваше: «Аз съм живял тридесет години в заблуждение, че не мога да се откажа от едно никакво си удоволствие — пушенето». Най-после, когато му бе дадена отпуска, за да се лекува в Наухайм, където изглежда е бил подложен на драстично третиране, бе вече твърде късно. Един ден едва след завръщането си от Германия той почина едва петдесет и четири годишен. Това бе една незаменима загуба за министерството.

Една Незаменима Загуба
Този кратък пасаж от писанията на Дечко Караджов впечатлява като особено успешен пример за безобразно лош стил, при все че ежедневно съвременните медии предлагат забележителни постижения в този род. Трагическият патос е несъмнен и достатъчно ясно се вижда, как труизми и недомислия се трупат до кулминацията им в „една незаменима загуба“.
Очевидно „загуба“ е валоризиран субстантив, който естествено ограничава негативните квалификации: „катастрофална“, потресаваща, „трагична“ и пр. са прилагателните които безпроблемно стоят до нея. „Незаменима“ обаче носи стойност също както „незабравим“, „неповторим“ „изключителен“. Така че оксиморонът е готов – една очарователна загуба или поне прекрасна.
Поантата не бива да крие предшествалите я текстуални сръчности.
„Tой би правил чест на всяко министерство на външните работи“: глаголът го третира сякаш като деятел, макар идиомът да казва друго, а пък уточнението за вида министерство налага и някаква рестрикция. Единствено осведоменост за биографията на автора оправдава фразата: Дечко Караджов е изучавал практиката по опазване на тайни в такива министерства при командировки в чужбина. Във формулировката „Той бе силен диалектик, умееше да види слабото място“ обаче антитетиката е безупречна. Съвсем не както прилагателните в „нашата остаряла ембрионална организация“. Щом е казал „аз съм живял тридесет години в заблуждения“, значи човекът е бил „склонен да вижда нещата откъм количествената им страна“. Изобщо, след „години наред“ той „страдаше вече“ от ред проблеми - наречието потвърждава логиката. „Драстично третиране“- стига да отгатне за какво лечение иде реч, редактор би се изкушил да промени двойката чуждици, още повече когато от самото начало „пазител на тайната“ напомня за духа на прочутата „драсни-пални клечица“. „Един ден едва“ фонетически клони към нонсанс, а същото „едва“ се повтаря към края на фразата пред числителното петдесет и четири.
*
Публикуваният текст, разбира се, е документ и се дава тел-кел, без намеса. Но видимо текстът на Дечко Караджов въплъщава някаква представа за литературност и най-близкото й окачествяване навярно е „чиновническа“. Годините писане на делови бележки, доклади и пр. утилитарни текстове са създали негативно фантазъм за изящна проза.