Къщата на Преводачите?

Не e трудно да се установи, че първите собственици на къщата, Елисавета и Константин Минкови, са превеждали книги, от български на английски, всеки по една, издадени с интервал от 30г. Но е това е само детайл от една справка, част от далеч по обхватна история: в следващите четири поколения наследниците (и сватовете покрай тях) са продължавали да превеждат.

Константин Минков превежда книгата на И. Е. Гешов "Балканският съюз" (Gueshoff I. E., The Balkan League London: John Murray, 1915). Школуван в Робер Колеж, той порядъчно научава и френски и английски, а при престоя си в двете страни успешно ги усъвършенства. Още докато е в Париж, където в налото на миналия век е подготвял докторантура, обсъжда с английската си годеница превод на една френска юридическа книга. От своя страна тя е отлично е знаела немски, - дотам че става докторантка на Вилхелм Брауне, - но също и достатъчно френски; нейната сестра, Елен Гарет, става известна в родината им като преводачка на Балзак. През годините на Първата световна война, докато Минкови са в Холандия, Елисавета работи над академичното издание на Souterliedekens (Псалми), така както са известни там на съответния език през 16в. По-късно работи за Дойче Архив, а след края на Втората световна война министерството на пропагандата издава на английски нейни преводи на български народни песни (Bulgarian folksongs. Ministry of Propaganda, National Culture Dept., Sofia 1945).
Единственият им син завършва класическа филология и като Хумболтов стипендиант в Берлин издава дисертационния си труд Die Bedeutungsentwicklung der ags. Ausdrücke für 'Kraft' und 'Macht'. В годините след войната прави английски преводи на стихотворения от Христо Ботев; но университетската му кариера го издига над преводачеството и той главно редактира чужди преводи, и то когато не пише собствените си книги, монографии служили за учебни помагала в течение на дестилетия. В Берлин той се е запознал с бъдещата си съпруга, която е следвала в Париж германистика. Тя така и не се дипломира, а прекарва живота си в преводи от и на немски, преди всичко монографии за българска история и изкуство, които София Прес издава през годините. От двете им дъщери, едната става германистка, преподава на различни места, участва в писането на учебници по немски, и най-вече, от 60те г. нататък, работи като преводач на живо, доходоносно и анонимно занятие, но удавено по късно от разпространението на английския. Редките поръчки за немски превод и оставят достатъчно време да преведе на български няколко книги. Другата, нейната сестра, завършва право и работи във външнотърговската система с френски и английски. При служебен престой в Париж през 60те г., тя (както и цялото й семейство) усъвършенства владеенето на езика и от началото на 70те прави множество преводи за т.н. „ведомствени бюлетини“, също квазианонимна дейност с нелошо заплащане. Превежда и няколко театрални пиеси, поставяни на български сцени. Тази дейност е повече или по-малко семеен бизнес, доколкото нейният съпруг (а по-късно и големият й син) също прави преводи. Освен за театъра, той работи и за видео бизнеса като превежда субтитри на български. В негов превод излизат само няколко книги, тъй като в късните си години той се заема с издаванео на собствени монографии.
Дъщерята германистка е омъжена за утвърден преводач на немска художествена литература, но тяхната единствена дъщеря се занимава с история на изкуството и превежда на английски само собствените си работи. Нейният син обаче завършва френска филология и преподава в същата катедра; от рано започва да превежда художествена литература, така че вече има в своя актив повече от дузина книги, и, отделно, две свои, авторски.
Че къщата е пълна, от мазето до тавана и по стълбите, с книги на разни езици няма учуди никого.